Посвещавам този постинг на tili

Тъй като преди няколко дена, в няколко блога, стана дума за поетики, естетики, поетическо говорене и естественосвързаното с тях вино (както бяло, така и червено), ви предлагам малко настроение с „Дионисиевия човек” във възрожденската ни вакхическа поезия.

Чашата, ти, я наливай;
нека се пълни все с вино!
Със уста сърбай, попивай,
изсуши я дор’ до дно!

.....................................

Всяка горест да забравим,
що на тос свят смутва нас;
с песни, с радост да с’ забавим (еглендишем),
в тос за нас приятен час...

(Кр. Пишурка 1858)

Затуй казвам на дружина,
когато се аз помина,
да искупаят у мазата,
у мазата, зад вратата,
чи там има пълно буре,
триста ведра, дето бере.
Там, под нея да искупаят,
и да не ме много маят,
защото ще ожеднея,
чи ще искам пак да пия.
Когато щат да ме ровят,
да им на ум туй да помнят:
краката ми камто прага,
главата ми под шурача (чепа);
кога вино там пролеят,
устата ми да полеят...
 
(Йоанович 1851)

Винце само коги пия
и от него ся опия,
тогаз знам, че съществувам,
тогаз знам, че свят светувам.

(Сп. Зафиров 1852)

Колко ли би било харно,
колко нечто благодарно,
Дунав вода да не бяше,
нъ на винце да течяше.
Въз винце да си патувам,
кога Дунав си минувам,
и от него да си пия,
все коги ми ся припия ...
И понякога да слазям
от корабя и да влазям,
да ся къпя и да пливам,
и да си ся все наливам,
да си пийнувам безбройно,
винце сладко, винце ройно.
И ако ся (не дай боже,
нъ човеци сме та може),
и ако ся нечто случи,
та мя смрътта там получи,
себе си счястлив намирам,
чи от вино там омирам.

(Сп. Зафиров 1857).