Сигурно се досещате, че тази елегия също е част от сборника, който някои от вас започнаха да четат. И понеже става въпрос за родната казарма, езикът в нея не изобилства от ефемизми. Словото по скоро е тежко и грубо, но груб и тежък беше и  воинският живот.

Ножът

 

Животът върви, Станко, братко,

във казармата влезе и ти –

но за мацките свежи в махлата

в миг забрави щом с ужас съзря

как във строя на Радо главата

като пролетно слънце блести.

Че от него спасение няма,

ти със мъка в душата прозря,

че хомот пак ще теглите двама,

па макар и със пушки в ръка.

Ех, за пушка боецът венчан е,

но онези ти дадоха нож

и кошмарите – строй и наряди –

се занизаха денем и нощ.

 

Но така е, със всичко се свиква,

ти нарядите с гордост носи

и  когато във кратка почивка,

уморено притворил очи,

се унасяше в спомени сладки

за горещите страстни лета,

пак деляхте със Радо цигара,

както в старата бойна махла...

Пак със него веднъж във кенефа,

във блаженство притворил очи

ти сереше си кротко и … ужас –

твоят нож се във миг откачи

от колана войнишки охлабен

и се цопна в смърдящата гмеж...

 

Без колебание и ропот,

без попържни, с гръмовен вик,

затърси бойния си щик.

Запретнал войнските ръкави

смрадта разравя близо час,

ядът сърцето ти задави,

избликна гневният ти глас,

когато нищо не напипа

мъжествената ти ръка.

Дори и Радо ти помага

и той говната пребърка

но ножът ти отнесе сякаш

далеч смърдящата река...

 

Но баста, стига си ги бъркал,

изправи бавно ти снага,

готов съдбата да посрещнеш

дори без ножа на кръста.

Тъй, без оръжие, но смело

към щаба се запъти ти.

Дори нелепата случайност

войнската гордост не сломи,

но черни мисли запълзяха

в остриганата ти глава –

разжалване, дисцип, о …ужас –

ще преживееш ли това –

напираше въпросът страшен,

убивайки младежки блян.

Във канцеларията в щаба

седеше ротният с тъга.

—  Школник Станков, да доложа –

изпъна уставно снага.

—  Докладвай Станков –

рече бавно военният и се прозя.

Набързо каза ти за ножа,

за бъркането, за срама,

за накърнената си гордост,

за бъдещето, за Москва…

Тогава той свали фуражка,

почеса патила глава:

— Във касата внеси ти утре

осемнадесет и петдесе

и запомни от мене момко –

дневален с ножа не сере.

 

Смях се от сърце - "дневален с ножа не сере".
Имаше на литературното поле боец -
Кинжал Войнски се зове.
Къде го него веч? Къде?