Тази поема е част от сборника „Литературните митове на едно студентско приятелство”. У някого тя ще предизвика усмивки, у другиго – спомени, трети ще се отвратят, преди да са е дочели... Такъв е и животът – разнолик...       Фрагментарно животоописание

на битието и нравите

на мученика Росен

      Студентът

 

Свистеше половата шпага във нощта

като каишите на стара маслобойна,

студентки  буйни виеха снага

във такта на любовната флигорна.

 

Блестяха в лепкавия здрач от сласт

зърна момински –- солунски маслини –

и кръшни дупета, в екстаз,

пращяха като зрели юлски дини.

 

А бачо Росен къдрите развял,

изправил гордо аполоновото тяло,

ливадата венерина – съдбовен дял –

браздеше с неуморното си рало.

 

Стрелите на коварния му чар

изгаряха сърца – наивни, млади –

фонтанът на любовния пожар

запалваше в леглото буйни  клади.

 

Че не една девойка със надежда

в хомот да вкара загорелия му врат,

бесуваше със вдигнатия  жезъл –

гърмеше в парното студентският креват...

 

  

 Командирът

 

В труда, в учението, сред жените да е пръв

за него бе желание, мечта, надежда.

Зовеше буйната му комсомолска кръв:

-  Към истината Партията ни повежда !

 

Но Партията порива младежки скърши -

под знамената алени не го прие.

Преглътна Росен сълзите си мъжки

и с труд по-благороден се зае.

 

По кърищата на земята плодородна

той крачеше с червения  пагон:

говореше за мисията благородна

със жар в очите от стаения нагон.

 

А щом нощта поръсеше с прохлада

телата на девойките след ударния ден,

в бараката си Белчев бе извадил

китарата и лееше любовния рефрен.

 

Тогава с тихи стъпки бригадирки дивни

със сребърна роса по нежната си кожа,

дочули трелите на страстните му струни

смирено лягаха във командирското му ложе...

 

Че китаристът Росен е изкусен дефлоратор

мълвата шепнеше – даже и селото обиколи,

а местният плейбой – лозар-механизатор

дочу за славата на Белчев и от мъка се напи.

 

И не една разкрепостена, волна птичка

усети допира до силното му тяло,

но не след дълго чернокоса ученичка
едва не го заведе пред олтара...

 

 

Семейството

 

Добре че беше Коста  – верният приятел.

Със благородство той на Росен подлостта прости –

жената що за него тайно я гласяха,

парламентьорът Белчев нагло прелъсти.

 

От малък Росен е такъв – и знаем си го всички –

със женска плът той егото си храни и пои,

в жените на другарите си вижда ловна плячка,

във влак изчука на приятел гаджето дори.

 

Но мъжките му подвизи със туй не спряха,

подкара Белчев и курсантския поток,

но Видов ден почука и на неговата стряха

и кръшна плевенчанка му надяна брачния хомот.

 

Утихна огънят, разкъсващ неуморното му тяло,

като глада на единак след кървав пир.

На любовта семейна посвети се той изцяло –

гнездо семейно в общежитието скътал най-подир.

 

 

 Краварят

 

Студентската идилия обаче свърши,

на раменете Росенови падна тежкият товар,

семейството да храни, дом да свърта...

След тежка размисъл реши: “Ще стана аз кравар”.

 

Във юлски ден с надежда във сърцето

качи той в синия трабант жена, дете,

към селото на бабалъка си пое, където

започна романтичното краварско битие.

 

По пътя мислеше си: “Ден година храни -

ще поживея там година, две,

пари ще спастря и стаил душевните си рани

пак ще се върна на брега на родното море.”

 

Това да вземеш си жена със селски корен,

понякога е толкоз идилично –

зае се Росен с труд достоен:

да е кравар и даскал, и съпруг отличен.

 

 

 

Роза

 

В началото бе Роза –

не крава, а грация на четири копита.

Той галеше коприната на рижата й  кожа,

а вечер зоб й даваше с любов нескрита.

 

За тази покъртителна отдаденост –

страст към жена, а не към крава –

доеше мляко той с рекордна масленост

и в мандрата го гледаха със завист.

 

Не мина и година – Роза се отели.

То беше трепет, щастие, мъжки сълзи –

от радост Белчев черпи в кръчмата на село,

изпи три литра кола, пя и после се напи.

 

“Ще бъде мъжко” вярвал беше Росен,

Октан решил бе той ще казва се телето,

но с дъщеричка прелестна дари го Роза

и в сговор всички кръстиха я Първолета.

 

Пасеше тя със часове на воля,

игриво припкаше, растеше бодра, здрава,

надмогнал Белчев селските неволи,

за стоката се грижеше с ръка корава.

 

 

    Ударът на съдбата

 

Но много хубост не на хубаво е,

говорят старите и патилите хора

във ден зловещ преяла тръшна се

подута Първолета край стобора.

 

Изплака Росен, сбра се комшулука –

съветите им слушаше втрещен:

прободе Първолета с шило във хълбука,

след туй със грес намазания гем

 

завря в устата й, за да повърне

и молеше се Господ рожбата му да спаси,

отново блясъка в очите й да върне,

че Първолета стадото краси...

 

Напразно всичко бе, отиде си добичето,

и Росен цяла нощ като дете рида,

живота псуваше, по ножа сълзите се стичаха

докато меката й кожа под фенера дра.

 

След туй, с чело обляно в пот, наряза тялото,

парчетата в училищния фризер бързо сбра

и със сърце изстинало, с душа закоравяла,

прокле безмилостно жестоката съдба.

 

 

Янтра

 

На двора хранеше кокошки баба Луца,

а Росен носеше сеното под сайванта.

Към него, махайки опашка, закуцука

добрата стара вярна кучка Янтра.

 

Болнава вече трудно движеше се тя,

с очи от старост полуслепи,

погали Белчев рижата глава,

във погледа й  мъката усети.

 

Тогаз на староста прокобата прозря,

преметна брадвата на твърдото си рамо,

поведе Янтра той към селската гора,

с един замах агонията да прекърши само.

 

За миг се  търколи на спомена кълбото

очи затвори Белчев, да не гледа кървите,

и на топора тъпото стовари във челото й,
замахна втори, трети път ... със буца в гърлото.
*** 

Втрещен на сутринта Росен видя
към къщи полумъртва Янтра да се влачи,
а щом пое в ръце премазаната й глава,

тя, гледайки го със любов, сломи клепачи.

 

  

Послеслов

 

Е, друже Белчев, мина и  трийсте –

не ще страни от мислите ти мъдростта житейска,

затуй се радваме във този час със теб

и ти желаем дълголетие библейско.

 

Всъщност това не е просто КЛАСИКА В ЖАНРА. Това е самият ЖАНР.
Поздрави, diletant, и поклон дълбок пред сътворения от теб шедьовър.

Признанието на поета е най-голямата награда за един дилетант.

Искрени благодарности. Най-голямата ми радост е, че съм възкресил красиви спомени. Успех и на теб :)