Прочетен: 2322 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 19.03.2009 09:17
Тази поема, плод на студентския фолклор, някога беше неотменна част от студентските купони. Всъщност, според мълвата, неин автор е митичният студент Авакум Бондов. Дали е така днес никой не знай. Това не е толкова важно, по-важно е другото – тя се беше превърнала в емблематичен студентски „апокриф” – натъкмяван, редактиран, видоизменян по неписаните закони на устното слово. Постарах се да я възпроизведа по памет. Вероятно съм пропуснал някоя строфа или стих. Ще бъда щастлив ако онези, които помнят, ги добавят или ми изпратят друг вариант. Ще се радвам, ако тези, които за пръв път я прочетат, изпитат поне част от удоволствието, което изпитвахме ние.... Някога....
Университетът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да задълбае,
с цел да превземе крепостта наука,
започва да чувства, че мозъкът му пука
по всички извивки, шевове и гънки,
че бащини сметки, изписани тънки,
литват завчаска в небесната шир
и ти не можеш да намериш мир.
И в книги дебели за човешкий път
научаваш с болка и без капка радост,
че напразно губиш така свойта младост,
че един работник, дето чука с чука,
чука пет-шест часа и хич не му пука,
а вечер излиза доволен, щастлив,
кога ти доказваш, че някой бил крив,
че друг бил пък казал така и така –
тогава той се шляе с девойка под ръка.
Мисля ази още, че овчарят същ,
нищо че живее на пек и на дъжд,
мъката излива със своя кавал,
когато ти мрачен, гладен, недоспал
доказваш с пергели, кривки, транспортири,
че кавал без дупка не може да свири.
А кога снага изправиш, поразкършиш кости
и решиш да идеш някъде нагости,
или да се разходиш гдето и да е
и случайно срещнеш майка със дете,
детенцето впива в тебе поглед свеж
и те сочи с пръстче: „Мамо, я поглеж”,
а пък тя започва да го поучава,
че който не учи като тебе става.
Ти стисваш зъби, но след туй се забравяш
и нечия майка на глас споменаваш...
После казваш, утре, на своя глава,
ще отида при тези, дето решават „за това”,
за да ме видят, да им се покажа
и с това най-после аз да им докажа,
че не съм машина, че не съм робот,
че и аз си имам право на живот.
Рече и излезе!
Започва трагедията!
Те не бяха
селяци,
работници,
груби простаци,
безимотни,
неграмотни,
профани,
хулигани
глигани,
а
брадати,
очилати,
адвокати,
дипломати,
тарикати,
хора с докторати,
от скъсани студенти
издигнаха палати.
Изпитът започна, там, във зала пета,
двайсетина души пробваха късмета.
На човек по трима асистенти бяха,
но бойците наши вчерашни не бяха...
И тогава Хари, старият студент,
побелял, набръчкан, а нявга левент,
с пищови в джоба свикнал от млад
и на Тошо шефа съратник и брат,
кат видя, че друго не може да стори,
бръкна под хастара и тихо промърмори:
„О-о, Боже, помогни ми с тез да се преборя!”
Последните думи изрече в коридора...
Сто двадесет души те бяха на брой.
Три четвърти паднаха в първия бой!
Со вик ги посрещна мечтаната сграда
и с диви закани: „Така ви се пада!”
върна ги обратно по родни места,
защото числото надви храбростта.
Защото, защото, въпроси без край,
Къде им е гробът днес никой не знай,
днес никой не знай!
