Почерниха ме. Не знам защо. Все още съм жива. И дори жизнеспособна. Но не знам докога. Онези, агентите и ченгетата, ме почерниха. От срам, че са такива ченгета. И че всичко на кенеф обърнаха. Скриха творбата ми, скриха и всички нас зад черния декор. Там умирайте, на дъното. Какво друго ви остава? Протестирайте, пищете, ридайте, така поне никой няма да ви види. Вечна й памет на България. Сложиха й покривалото. А аз може да съм Джелебова, но ги разбирам тези работи. Все пак не съм Джамбазка или Джелатска. Не съм дори Коджаюскеселиева. Аз съм една обикновена приятелка на пан Черни. Но дори той не ми помогна. Сложиха ми черното платнище и до юни все така ще си стоя. Картата на моята родина вече не е част от Европата. Европата е много разтревожена, сън не я хваща. Европата е страшно равнодушна и фригидна стара мома, на която хич не й дреме, че вече не сме част от нея. До юни ще е все така. Може след изборите и да ми махнат платнището. А може и цялата ми родина да махнат от картата на ЕС. Какъв кеф ще бъде за някои. Ще махнат черното платнище, но тогава вече никой няма да помни кои парици през коя канализация са минали – червената или синята. Лампичките ще бъдат изгаснали. На мода ще са следващите плъхове.