― Че, викам ти, бай Петко, онзи ден, като пасах овцете край частното с царевицата, гледам, да ге, на буля Луца и бай Перо внучката, новата даскаличка де, дето лани се върна на село, да гледа крави с мъжа си, да ге – онуй очилатото, и то е даскалче,  дето като влезе в кръчмата, вместо да пий две ракии, са налива с “Кока-Кола”, дето всяка сутрин като гламаво кара с колелото до града една 20-литрова туба с мляко, та гледам я, като фанала мотиката, също кат баба си, вилней из нивата като хала. Брей, рекох си, такваз жена, да ге, за нива ли е бре, за мотика ли е?

Така говореше селският овчар Цъко на стария коцкар и мераклия по “тънката част” Петко Винчев една вечер в селската кръчма. На масата им дремеше и Паяка, който, вече поел традиционната си доза, не проявяваше кой знае какъв интерес към монолога на Цъкото, но от време на време се прозяваше, отваряше очи и се ухилваше глуповато.

― Та, викам ти, бай Петко, като я гледах, душицата ми се напълни – то стан, то хубост, то бяла кожа, да ге..., пък онази ми ти пазва, казвам ти, кат я разлюляла, очите ми изтекоха. Подскачат й, бай Петко, цицките гаче ли са прасенца у завързан чувал – аха да изкочат. И уж копай, ти викам, даскаличката пък то сякаш танцува в нивата, вий оная ми ти снага, да ге, отмята коса, па по някое време спре и сякаш знае, че я гледам, изпъчи се – настръхнаха й зърната, очите ми ще избодат – поправи си полата, разкърши кълки и пак продължи. И как върти задник, бай Петко, мъртвец от гроба ще вдигне. То, викам си, грехота е, такваз жена, да ге, мотика да фаща. Ней й приляга викам друго да държи, ама де, де. И викам си, а сега Цъко, влез у царевичака, вземи й мотиката, фърли я, гътни даскаличката между редовете, подай й керестето си, че то е таман колкото дръжка на мотика, та да гледа отсреща Ицо Адамото как се вършей царевична нива посред лято. Ще й пращи, бай Петко, белият задник, да ге, като зряла диня, ще скимти даскаличката, като лисичка ще скимти – като онази дето лани ти издуши пилетата в курника, дето я стреля бадева и дето още я вардиш с пушката на двора...

Цъко млъкна и сякаш упоен от еротичните си видения отправи мъглив поглед към къщата на бай Перо. Старият мераклия Петко Винчев въздъхна, отпи от гроздовата и започна:

― То, Цъко, и аз я гледах даскаличката онзи ден надвечер като завръщаше кравите към къщи, право думаш, такваз хубост не трябва да се зеносва на село. То ако ме питаш, туй момиче е за кафе-шантан, че повече мъжки погледи да радва, ама знаеш ли, може да не се е завряло тука от хубаво. Че то у наше село таквоз нещо отдавна не е имало. Преди петнайсет години буля ти Спаска, вдовичката, дето забегна у Врачанско, беше много убава, ама и тя гаче ли не може да се мери с даскаличката. Викам ти, щото навремето през вечер й прескачах дуварите. Нямаше срама таз жена, брей, и ем завързана, ем шафрантлива, що мискинлици сме правили, що чудо... Пък да ти кажа правичката и кога съм обикалял бардаците у София, бая уруспии съм изръшкал и то все кръшни, все завързани, ама такваз бамбашка булка като бай Перовата внучка не съм случвал.

Ама остарях, Цъко, остарях, не стрелят вече пищовите, не стреляяят... То да бях с петнайсет-двайсет години по млад, че да размятам онуй ми ти крусно, щеше да види даскаличката кой кум, кой сват, ама нейсе...

Паяка още дремеше на масата, Цъко допиваше ракията си. Мислите му за внучката на баба Луца се преплитаха със спомените на стария Петко Винчев. Изведнъж, кой знае защо, се сети за черноглавата овца на Баралята, която още не се беше разгонила, стана, отвори вратата на кръчмата, и силуетът му се преплете със сенките на дърветата.